И докато лежеше ниско в прохладните дълбини и надничаше нагоре през смътния отекващ тунел на кладенеца, Сеси чуваше желязното всмукване на дръжката на помпата, натискана енергично от потящата се възрастна дама; и водата, амебите, Сеси и всичко останало се надигаше нагоре към гърлото на кладенеца във внезапен прохладен изблик в чашата, над която чакаха напуканите от слънцето устни. Оттегляше се едва тогава, точно когато устните се доближаваха да отпият, чашата се накланяше и порцеланът срещаше порцелан…

Джон се препъна и цопна право в потока!

Не се изправи, а остана да седи глупаво, от него се стичаха струйки вода.

Заблъска камъните, крещеше, ругаеше и се мъчеше да размаже раците. Камбаните в ушите му зазвъняха по-силно. После едно по едно във водата премина процесия от тела, които не можеха да съществуват, но изглеждаха като истински. Бели като червеи тела, обърнати по гръб, носеха се като някакви захвърлени марионетки. Вълничките поклащаха главите им и те се преобръщаха, и се виждаха лицата на типични представители на фамилията Елиът.

Заплака, както седеше във водата. Бе искал помощта на Сеси, но как би могъл да я заслужи, като се държеше като идиот, ругаеше я, мразеше я, заплашваше нея и Фамилията?

Стана и се отърси. Излезе от потока и се изкачи по склона. Оставаше му само едно. Да се обърне към отделните членове на Фамилията. Да ги помоли да се застъпят за него. Да върнат Сеси у дома, колкото се може по-бързо.

Вратата на залата на погребалното бюро на Кърт Стрийт се отвори. Агентът — дребен, добре подстриган мъж с мустаци и деликатни тънки ръце — вдигна глава. Лицето му посърна.

— О, ти ли си, чичо Джон — каза той.

— Племеннико Байън — каза все още мокрият от потока Джон. — Трябва ми помощта ти. Виждал ли си Сеси?

— Да съм я виждал ли? — каза Байън Елиът и опря ръце на мраморната маса с тялото, върху което работеше. Изсмя се. — Господи, това ли намери да ме питаш! Погледни ме по-внимателно. Познаваш ли ме?