— Какво правиш? — попита баща и.

— Моля се — отвърна му тя искрено.

Едуард сякаш се поколеба, но после заяви:

— Има още нещо, Миранда.

„Какво повече би могло да има?“ запита се Миранда в очакване.

— Най-големият ти син трябва да се върне тук, като навърши пълнолетие, за да получи титлата и земите си.

Миранда затвори плътно очите си. Той я изпращаше в Тексас при някакъв варварин, за да има внук. Не можеше да повярва, че това е истина.

— Папа? Защо точно този човек?

Графът на Драгмор мрачно се усмихна.

— Има няколко причини, Миранда. Бъдещият ти съпруг — Джон Барингтън — е внук на лорд Барингтън, пети граф Дарби. Потеклото му е безукорно. Освен това е истински мъж, а не някое лондонско конте. Ти си изнежена като майка си. Искам да се уверя, че ще отгледаш силни деца, Миранда, а не слаби и немощни. — Той се обърна, за да каже последната си дума. — Ще пътуваш следващата седмица със сестра ми Елизабет. Годеникът ти ще те посрещне в Натчес.

— Отново ли си унесена в блянове, скъпа?

Миранда бе върната в реалността, когато леля й Елизабет — тънка и стройна, много мила вдовица — влезе с гръм и трясък в стаята. Това беше най-доброто място за нощувка в Натчес, макар и доста грубо в сравнение с онова, на което бе свикнала Миранда. Слава богу, стаята им бе чиста. Дори град Натчес беше нецивилизован, пълен с огромни, яки мъже — до един въоръжени — и цветнокожи, толкова много и всичките роби. Самата мисъл за робството я отвращаваше.

— Май да.

— Пристигна един човек, за да ни отведе при годеника ти, дете мое.