Едуард я извика в кабинета си една седмица по-късно. Беше се обръснал и облякъл прилични дрехи, а очите му вече не бяха кръвясали. Лицето му бе изпито и сурово и неговото мъжественост и магнетизъм я уплашиха. Присъствието му беше завладяващо. Миранда не можеше да спре да трепери.

— Избрах ти съпруг — рече той направо.

Миранда зяпна.

— Искам внуци. По-точно внук. Майка ти също би искала това. Ти си прекалено хубава и необикновена, за да изгниеш в онзи проклет манастир. — Тъмните му очи приковаха нейните и тя не можеше да откъсне поглед, макар че бе изумена от безцеремонния му подход. — Ако изобщо си се метнала на нея, няма да съжаляваш, задето правя това.

Миранда не можеше да обели дума. Целият й свят се бе разпаднал парче по парче и сега лежеше сринат в краката й.

— Запознах се с него преди няколко години. Живее в Тексас. Има ранчо и хиляди акри земя. Той е джентълмен, образован и няма да те нарани. Само трябва да му угаждаш и той ще те боготвори, повярвай ми.

— Брак! Тексас! Папа, не, моля те…

— Няма да промениш решението ми. Той вече е влюбен в теб. Видя портрета ти — този, който Анджелина ми даде преди две години — и се влюби. Тогава ме помоли за ръката ти, но ти беше твърде млада. Аз му казах, че ще си помисля. Миналата година се съгласих. Майка ти не знаеше — но съм сигурен, че щеше да го хареса. — Той млъкна. — Това е за добро, Миранда.

Макар че през целия си живот тя се бе опитвала — понякога неуспешно — да се научи преди всичко на подчинение, Миранда не можеше да приеме това. Но, боже, какво друго можеше да стори? Толкова се страхуваше. Този човек бе неин баща и ако искаше да я омъжи за някой непознат варварин, можеше да го направи. Миранда затвори очи и започна да се моли. Още докато стоеше там, пред баща си. Тя знаеше, че бог е избрал това като наказание, задето не е била достатъчно послушна и хрисима.