— Не ще и дума, но по дяволите, утре хващам пътя. Е, какво от това! — реши той. — Няма да има проблеми, докато не стигнем Сабин. Добре.

Израз на чисто удоволствие премина през лицето й.

— На теб ти харесва, а? — засмя се дрезгаво Браг и отново я придърпа към себе си.

— Страшно много — прошепна тя. — С теб няма защо да се преструвам, нали знаеш.

Той се засмя и плъзна ръка нагоре, за да хване налятата й гръд.

— Ще говорим по-късно. — После той почти я задърпа нагоре към една стая, където набързо я съблече, като в нетърпението си разкъса полата й.

Браг стана преди изгрев, както и Питър Уелш — мъжът, когото бе наел да кара дилижанса с жените и багажа им. Те провериха и натовариха припасите си и накрая Браг остави Уелш да впрегне конете. Той кимна на жената на съдържателя на крайпътната кръчма, която бе на крак и приготвяше закуска за всички пътници, а после безмълвно се промъкна с пъргава, змиевидна грация нагоре по стълбите. Предпазливостта му не бе преднамерена, а инстинктивна. Нито една дъска не изскърца.

Той почука три пъти много рязко на вратата на жените.

— Хайде, ставайте, дами — извика той силно. — Тръгваме след трийсет минути. Кльопачката е долу.

Той се спря и се канеше да тръгва, но не чу никакъв звук отвътре. Тъкмо щеше да почука отново, този път по-настоятелно, когато чу нежен глас да пита:

— Кой е Кльопачката? Исусе!

Браг бързо се обърна и излезе навън. Той оседла коня си, трениран светлокафяв жребец. Откри Уелш да си почива с чаша кафе.

— Ами май сме готови — рече Уелш бодро. — Кат’ изключим партакешите на дамите.

— Ай де да ядем — подкани го Браг.

Тъкмо бяха приключили, когато чуха прошумоляването на поли, което извести на Браг, че поверените му пътнички са пристигнали. Той рязко се изправи, като избута чинията встрани, когато прислужницата, която сервираше, се запъти към тях.