— Искаш ли още, Дерек? — Тя му отправи една голяма усмивка. — Или нещо друго?

Той й се усмихна в отговор и я потупа по заобления задник. Тя беше сладко, пухкаво девойче, с което едно време си бе лягал и със сигурност щеше пак да го стори и в бъдеще.

— Знаеш ме какво искам — отвърна й той закачливо с тих глас. — Следващият път, Лети.

Тя се изкиска и се запъти обратно към кухнята. Браг се поизправи и откри, че лелята, лейди Холкум, се е втренчила неодобрително в него. Зад нея стоеше племенницата й, но всичко, което можеше да види бяха тъмнозелените й поли — очевидно бе дребна и нисичка.

— Добрутро, мадам — провлачи Браг. — Защо не хапнете, та да не изгладнеете по път. Няма да спираме до довечера. Ние ще идем да натоварим багажа ви. — Той любезно вдигна два пръста до шапката си и мина покрай тях, като отсече: — Уелш.

Жените имаха достатъчно сандъци с багаж, за да облекат цяла армия. Браг бе отвратен. Имаше четири големи сандъка и шест по-малки. Дилижансът щеше да е абсолютно пълен и конете щяха да се измъчат.

Не, това бе истинска лудост и дори тя да беше принцесата на Англия, нямаше значение! Той каза на Уелш да стои на пост и се върна в трапезарията. Застана пред двете жени със сериозно изражение на лицето.

— Дами.

И двете вдигнаха поглед. За момент Браг се вгледа в момичето — понеже тя бе точно това — и забрави всичко, което се канеше да каже. Тя го погледна само за миг, но това бе достатъчно, за да зърне огромните й виолетови очи на фона на съвършено бледо лице, преди дългите й черни мигли да се спуснат и тя отново да се изчерви. Сърцето му започна да бие глухо.

Боже мили, помисли си той нелепо. Тя е красавица! Нищо чудно… Аз нямах представа…

Той умираше да огледа и останалата част от тялото й, но тя бе седнала и се виждаха само раменете и ръцете й — сигурно беше миньонче — и върхът на сведената й глава. Безбройни къдрици от самуреночерна коса блестяха на светлината на лампата.