— Мистър Браг? — рече леля й и той откъсна поглед от младата жена, като отново се запита как ли изглежда тялото й. Съзнаваше много ясно силните си пристъпи на желание.

— Мадам. Вижте, трябва да минем близо петстотин мили и имаме само два коня. Половината багаж трябва да го оставите. След като стигнем до земите на команчите… По дяволите, няма да имаме никакъв шанс, ако сме натоварени така. — Той се намръщи.

Младата жена възкликна и извърна красивото си, бледо лице към него. Пълните й, червени устни бяха разтворени и той видя, че очите й са разширени от страх.

— Индианци ли? — прошепна тя.

Браг се прокле, задето я уплаши с истината. Но преди да може да заговори, леля й я потупа по ръката и каза:

— Не се тревожи, скъпа, спомни си какво каза годеникът ти за капитан Браг. Ще сме в безопасност.

Погледът на Миранда се бе отместил към леля й, но когато той заговори, отново се върна към него.

— Съжалявам, че ви изплаших, мадам. Губим време. Трябва да ми покажете коя част от багажа си ще оставите тук, за да пратим да го донесат по-късно.

— Вижте какво — разпали се лейди Холкум. — Това е безумие! Брат ми похарчи цяло състояние за чеиза на Миранда! Аз…

— Лельо Елизабет — рече Миранда, като се опитваше да забрави какво каза той за команчите. — Моля ви, капитан Браг. — Тя се изправи, като протегна ръка напред. — Мисля, че не са ни представили един на друг. Аз съм лейди Миранда.

Браг се втренчи в протегнатата ръка. Тя вече не гледаше лицето, а гърдите му, сякаш да срещне погледа му щеше да е твърде интимно. Той се ухили. Хвана ръката й, обърна я и положи влажна, топла целувка върху мъничката, мека длан. Тя възкликна и издърпа ръката си, сякаш бе изгорена от пламък. Допирът на ръката й и парфюмът й с аромат на жасмин го възбудиха още повече. По дяволите, помисли си той, това ще са двете най-дълги седмици в живота ми.