Д-р Гал. От производствени съображения, госпожице Глори. Роботът понякога сам се поврежда, понеже не го боли; пъхне си ръката в машината, счупи си пръст, разбие си главата и му е все едно. Трябва да им дадем болка; това е автоматическа защита от злополука.

Хелена. Ще бъдат ли по-щастливи, когато ще изпитват болка?

Д-р Гал. Напротив, но ще бъдат технически по-съвършени.

Хелена. Защо не им създадете душа?

Д-р Гал. Това не е по силите ни.

Фабри. И не е в наш интерес.

Бусман. Това би оскъпило производството. Ах, прекрасна госпожице, та ние ги правим толкова икономично! Сто и двайсет долара заедно с облеклото, а преди петнайсет години един робот е струвал десет хиляди! Преди пет години им купувахме дрехи; сега имаме собствени тъкачници и даже изнасяме платове, пет пъти по-евтини от платовете на другите фабрики. Моля ви, госпожице Глори, вие колко плащате за метър платно?

Хелена. Не знам… наистина… забравила съм.

Бусман. Боже мой, а на всичко отгоре искате да основавате Лига на хуманността! То има вече само една трета от предишната стойност, госпожице, цените спаднаха на една трета и ще слизат все по-ниско, по-ниско, по-ниско, чак… ей така. А?

Хелена. Не разбирам.

Бусман. Божичко, госпожице, това означава, че е паднала цената на труда! Нали роботът заедно с храната струва три четвърта цент на час! Та това е просто смешно, госпожице; всички фабрики или пукат като жълъди, или бързат да си купят роботи, за да поевтинят производството.

Хелена. Да, и изхвърлят работниците на улицата.

Бусман. Ха-ха-ха, та това се разбира от само себе си! А ние, мила душице, ние пуснахме междувременно петстотин хиляди тропически робота в аржентинските пампаси да отглеждат пшеница. Бъдете така добра и ми кажете, колко струва у вас един фунт хляб?