Хелена. Нямам представа.

Бусман. Виждате ли, във вашата добра стара Европа хлябът струва само два цента; но това е наш хляб, разбирате ли? Два цента един фунт хляб; а Лигата на хуманността няма представа за това! Ха-ха, госпожице Глори, вие не знаете какво е прекалено скъпо парче хляб. За културата и така нататък. Но след пет години… хайде да се хванем на бас!

Хелена. Какво?

Бусман. Че след пет години цените ще паднат на нула цяло и десет. Милинки, за пет години ние ще се удавим в пшеница и във всичко възможно.

Алквист. Да, а всички работници по света ще бъдат без работа.

Домин (става). Ще бъдат, Алквист. Ще бъдат, госпожице Глори. Но до десет години Росумовите универсални роботи ще произведат толкова пшеница, толкова платове, толкова много от всичко необходимо, че ще си кажем: нещата вече нямат цена. Сега вземайте всички колкото ви е нужно. Няма да има мизерия. Да, ще бъдат без работа. Но нали няма да има въобще никаква работа. Всичко ще вършат живите машини. Човекът ще прави само това, което обича. Ще живее само за да се усъвършенствува.

Хелена (става). Така ли ще бъде?

Домин. Така ще бъде. Не може да бъде иначе. Преди това може би ще станат страхотни неща, госпожице Глори. Няма как да се избягнат. Но ще се сложи край на слугуването на човек на човека и поробването на човека от материята. Никой няма да плаща с живот и ненавист своя хляб. Ти вече не си работник, ти вече не си писар, ти вече не копаеш въглища и не стоиш при чужда машина. Няма да прахосваш душата си в работа, която си проклинал!

Алквист. Домин, Домин! Това, което говорите, премного ми напомня рая. И все пак, Домин, имаше нещо хубаво в служенето и нещо велико в покорността. Ах, Хари, съществуваше някакво целомъдрие в работата и умората.