— Престани! — викна старецът. — Пак го бе свила познатата болка. — Боже, колко си бил безсърдечен! Махай се!

— Защо „бил“? Аз съм. Докато лентата се върти и скритите електронни очи четат, избират и трансформират думите, аз ще съм млад — и ще съм жесток. Ще остана млад и жесток дори и тогава, когато ти ще си отдавна умрял. Довиждане…

— Почакай! — извика старецът.

Щрак.

Бартън дълго седя така, стискайки в ръка онемялата слушалка. Сърцето му причиняваше непоносима болка. Какво безумие! Млад е бил тогава, безразсъден, през ония първи години на самотата, когато вдъхновено монтираше тия управляващи вериги, ленти, схеми, когато програмираше на релето за времето тия обаждания…

Телефонът можеше да звънне по всяко време. Например:

— Добро утро, Бартън! Обажда ти се Бартън. Часът е седем. Хайде, надигай се, ставай!

Или:

— Бартън ли е? Обажда се Бартън. Днес трябва да заминеш за Марс Таун, да монтираш там телефонния мозък. Исках да ти напомня…

— Благодаря.

Ново позвъняване:

— Бартън ли е? На телефона е Бартън. Искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“ ли?

— Добре.

— Значи ще се видим там. Довиждане…

3-з-з-ъън-н-н!

— Ти ли си? Исках да те окуража. Не бива да провесваш нос. Спасителната ракета може още утре да пристигне…

— Точно така. Утре — утре — утре — утре…

Щрак.

Но годините се изнизаха като дим. И Бартън сам бе заглушил коварните телефонни обаждания с хитроумните реплики. Телефонът щеше да позвъни отново в деня, когато Бартън навършеше осемдесет години, ако е жив дотогава. И днес телефонът звънна, и миналото нахлу отново, то нашепва, напомня…

Телефонът!

„Нека звъни. Изобщо не съм длъжен да се обаждам“ — помисли си Бартън.