Пак звънна!

„Нали ти знаеш, че там няма никой!“

Продължава да звъни!

„Уж сякаш разговарям сам със себе си — помисли си Бартън, — но има разлика. Господи, и каква разлика!…“

Усети как ръката му сама вдигна слушалката.

— Ало, старият Бартън ли е? Обажда се младият Бартън. Днес навършвам двадесет и една. През изтеклата година монтирах гласове-мозъци още в двеста града. Заселих целия Марс с Бартъновци…

— Да, да…

Старецът си спомни оная нощ, преди шестдесет години, когато препускаше през планини и долини с камиона, натоварен с всякаква техника, и щастлив си подсвиркваше. Още един апарат, още едно реле. Поне си има занимание. Остроумно, необикновено и тъжно. Скрити гласове. Скрити, добре замаскирани. В ония младежки години смъртта за него не бе смърт, времето не беше време, а старостта му се струваше като някакво едва доловимо ехо от дълбоката бездна на безкрайно далечните години. Млад идиот, садист, глупак, който дори и не помисляше, че попарата, която дроби сега, пак сам ще трябва да сърба…

— Снощи — разправяше двадесет и една годишният Бартън — седях сам в празния киносалон в центъра на безлюдния град. Гледах един стар филм с Лаурел и Харди. Да знаеш как се смях!…

— Да, да…

— Измислих нещо ново. Записах гласа си хиляда пъти върху една и съща лента. После я пуснах през високоговорителя — звучи така, сякаш хиляда души говорят. Знаеш ли, че шумът на тълпата успокоява, И още нещо измайсторих: вратите на къщите да похлопват, деца да пеят, грамофони да свирят, всичко, разбира се, е автоматика. Ако само слушаш и не надзърташ през прозорците, впечатлението е поразяващо. Но погледнеш ли, илюзията изчезва. Изглежда, самотата почва да ми действува…

— Това е първият сигнал — рече старецът.

— Какво?

— За първи път признаваш, че се чувствуваш самотен.

— Да знаеш пък с миризмите какво измислих. Когато се разхождам по безлюдните улици, от къщите се разнася ту мирис на пържени яйца, ту на риба. Действуват пак разни скрити механизми.