— Чарли, не ме вбесявайте! Дайте ми пушката! Застреляхте ли нещо с нея?

— Да, две. Едната е мъртва, а другата се изкачи там горе, по онзи склон. Тя е ранена и от раната й тече силно кръв.

При тези мои думи капитанът ме погледна така опулено, че не можах да се сдържа повече и отново прихнах. Това вече го разяри съвсем и той грабна пушката от ръцете ми.

— Чарли, вие сте варварин, напълно безчувствен човек. Нямам повече работа с вас. Отплувайте от Порт Лойд до Кантон с когото щете, но само не с мен!

Той захвърли бастуна пред краката ми и с най-голямо възмущение се отдалечи. Оставих го, защото много добре знаех, че ще се върне. Взех бастуна си и тръгнах по следите на ранената коза. Отвъд стръмнината, която изкачвах, трябваше да се намира морето, както бях забелязал от отсрещната височина. Следата от капките кръв ясно се различаваше и ме отведе на тясно плато, което, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Козата лежеше на самия му край. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да се надигне. Прекратих мъките й с един сигурен изстрел.

Едва гърмежът беше заглъхнал, когато ми се стори, че дълбоко отдолу чувам вик. Легнах, наведох глава над острия ръб на скалата и погледнах надолу. Точно както бях предположил, скалистата стена се спускаше отвесно в бездната и образуваше малка полукотловина, която беше широка в задната си част най-много около тридесет стъпки, а предната, която докосваха морските вълни, постепенно се разширяваше и беше така добре заградена от всички страни, че надали в нея беше влизало някога живо същество. Да се слезе отгоре не беше възможно, а достъпът откъм водата беше запазен от коралов риф, върху който се разбиваха големи морски вълни. И все пак долу стоеше човек, който ме беше забелязал и с движение ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.

Чувах гласа, но не разбирах думите му. Все пак от облеклото му разбрах, че е китаец. Как беше стигнал този човек на Стейпълтън Айлънд и при това в този недостъпен залив? Разбира се, не доброволно. Но как беше възможно да го измъкна оттам? Още размишлявах върху това, когато чух зад себе си стъпки. Не се и извърнах, защото по високото пръхтене долових, че това е разкаяният Фрик Търнърстайк, който се връщаше.