Никой народ не е толкова учтив, колкото китайците и е почти смъртна обида да се обърнеш грубо към един от жителите на Средната империя. Името, което ми беше дадено, беше явно доказателство, че Конг-ни не правеше изключение. Наистина то беше повече от надуто, но каква вреда можех да имам от това, ако го приемех? Затова отговорих:

— Позволявам ти. Как се наричаше джонката, която претърпя корабокрушение?

— Фу-ши-хай

— Искаш ли да отидеш с нас в Куанг-чой-фу?

— Имаш ли кораб, който да отива нататък?

— Той принадлежи на този човек, който е пътувал вече с него по всички, морета.

Китаецът се обърна към капитана:

— Значи ти си Ти-ту

Отговорих вместо капитана.

— Той още не знае езика на страната ти и аз ще бъда Тун-се между теб и него. Капитане, този човек се нарича Конг-ни и би искал да знае името ви!

— Търнърстайк — отвърна запитаният.

— Тъ-ръ-не-си-ки? Ще имаш ли милостта, Ти-ту Тъ-ръ-не-си-ки Куон Ган, да ме вземеш в Куанг-чой-фу? — запита китаецът.

Преведох на «Негово височество адмирал Тъ-ръ-не-си-ки» този учтив въпрос. Той се засмя до уши и ме запита:

— Как се казва «да» на китайски?

— Зависи от наречието: или «че», или «ше».

Тогава той се извърна към Конг-ни и кимна с глава.

— Че, или, ако искаш — ше, стари момко! Щом сме те извадили от едно блато, няма да те пъхнем в друго. Знаеш ли какво, Чарли? Този човек се е съвзел донякъде и навярно ще може да дойде до брега. Свечерява се и ние трябва да се махнем оттук!

Съгласих се. Конг-ни заяви, че има достатъчно сили да се движи сам. Дадох му кърпата си за нос, която той сложи като бандаж на ръката си, и после потеглихме. Краткият път до лодката скоро беше изминат. Ние я изблъскахме във водата, качихме се и хванахме веслата. Конг-ни, който, ако не беше нашата ловна експедиция, щеше да загине от гладна смърт на самотния Стейпълтън Айлънд, се държеше храбро и ние го заведохме щастливо на кораба, където веднага започнах да лекувам ръката му.