— Нарекох те Куанг-ки-та-се и зная, че си умен и храбър, но въпреки това ти няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и можете да го посещавате. Но кой от вас го е видял поне веднъж в истинския му вид? На вас е позволено да ходите само по улиците, които не принадлежат на китайския град. Как ще можеш да продължиш по-навътре, щом не си китаец.

— Тогава ще стана!

— Това е мъчно. Ти ми спаси живота и аз много бих искал да ти се отблагодаря. Позволи ми да ти дам един съвет!

— Говори!

— Искаш ли да станеш син на един Фу-юен

Изненадах се при този въпрос, който в родината ми би звучал подобно на това, ако ми бяха предложили от обикновен гражданин да стана син на краля на Бавария или Саксония. Конг-ни не биваше да се осмелява да си прави шега с мен, а аз почти никак не познавах загадъчната страна, в която се готвех да навляза. Затова запитах просто:

— Възможно ли е това?

— Аз ще го направя възможно, за да те зарадвам.

Този отговор беше даден с тон, който звучеше напълно убедително. Фу-юенът е първият чиновник на Пинг-фу, когото ние в Европа наричаме вицекрал, и има в ръцете си цялото административно управление на една провинция. Кой беше този Конг-ни, който можеше да ми направи такова предложение? Тук се намерих пред непознати отношения и трябваше да се държа толкова безразлично, колкото беше възможно.

— Но аз вече си имам баща — отвърнах.

— Твоят баща не е тук. Ти не си слуга на Фо, нито на Буда, а си Тиенчу-киао

— Не.

— Тогава направи каквото ти предлагам, защото така ще станеш Чиндзе

Не можеше да ми бъде направено по-изгодно предложение. Колко щастлив би се чувствувал някой от онези, които са рискували живота си, за да изследват Китай. Но за мен то беше толкова непонятно, бих казал дори толкова нечувано, че почти исках да го отхвърля. Въпреки това, след известно размишление, казах: