— Навярно! В такъв случай обаче и от кораба не ще остане много нещо.

— Well! Щом сте хвърлили толкова око на мачтата, елате! Аз сам ще ви вържа за нея.

Той взе едно дебело въже и ме върза.

През това време на палубата цареше трескава работа. Втората мачта и реите бяха свалени, а всичко подвижно беше закрепвано, доколкото беше нужно, или прибирано в трюма през люковете. Всяко парче платно беше свито и само горе, на шпейнкера, остана едно платно, за да бъде в помощ, доколкото беше възможно, на кормилото. Спиците на кормилото също бяха завързани с въжета, за в случай че станеше невъзможно да се управлява с ръце, обхванато от вълните. Накрая всеки люк или отвор, който водеше към трюма, беше затворен почти херметически, така че водата да не може да прониква.

И ето, когато всичко беше привършено с най-трескава деятелност, точно след десет минути, както беше предрекъл капитанът, бурята се разрази. Цялото небе се беше покрило с черна покривка и вълните сега бяха придобили извънредно тъмен, почти, би могло да се каже, адски заплашителен цвят. Движението им не беше по-бързо, отколкото досега, но всяка една от тях приличаше на черна пантера или на настръхнал бизон, който привидно стои мирен, за да събере сили за внезапен скок или удар.

Буреносният отвор сред облаците се беше разширил. Той беше придобил вид на кръгъл прозорец, през който нахълтваше навътре нежен, червеникавожълт дим. И ето че над водите премина леко шумолене и от далечината полетя звук, подобен на силното изсвирване на басов тромбон.

— Внимание, момчета, идва! — чу се силният глас на капитана. — Не стойте така, а се уловете за въжето.

Звукът на тръбата прозвуча по-силно и по-близо и… ето че очакваното се приближи: черна, висока, почти отвесно издигнала се водна стена, а зад нея орканът, който я беше издигнал и я блъскаше пред себе си. В следния миг не би се чул дори изстрел на най-тежкото обсадно оръдие. Стената ни беше достигнала, стовари се върху нас и ни погреба напълно под тежките си води.