— Дръж се, добри «Вихре», дръж се! — бяха мислите ми и чудесният кораб моментално изпълни това желание. Той издигна дълбоко потъналия си напред нос и се измъкна от черната, ревяща дълбина. Но този миг беше дал съвършено друг вид на морето. Грамадни като планини вълни налитаха отвсякъде върху нас и се разбиваха с височината на къщи над палубата. Още докато краят на някоя от тях минаваше над мен, вече ме достигаха челюстите на друга, така че едва имах време да си поема необходимия дъх. Бурята ревеше и стенеше, шумеше и изригваше, пенеше се и свиреше, охкаше и ридаеше, скърцаше и пращеше около мен, над мен, под мен и … в мен, защото ми се струваше, че страхотният тайфун е обхванал и самия мен, костите и мускулите, жилите и сухожилията и всяка нишка и фибра в моето тяло.

Капитанът се държеше за едно от въжетата и беше грабнал в ръка тръбата. Само нейният остър и рязък звук успяваше да надвиши страхотния хаос от тътнещите около нас шумове. Заповедите му биваха разбирани и веднага изпълнявани въпреки херкулесовата сила, която беше нужна за това. Шепа храбри мъже се хвърляха винаги върху някои от заплашените точки и човек би трябвало да види тези силни и храбри до смърт хора, за да разбере каква ценност представлява всеки един от тях. Трима стояха при кормилото и въпреки цялото си напрежение не можеха да го управляват. Те трябваше да прибягнат към помощта на въжетата.

Вълните се стоварваха толкова тежко, че заплашваха да смажат кораба под яростта си. От минута на минута върху нас връхлиташе грамадна водна маса и главната мачта, за която бях вързан, се извиваше като тръстикова или върбова пръчка. Буреносният отвор се беше затворил и ние се намирахме сред пълна нощ, в мрака на която блестеше призрачно само ослепителната пяна на гребените на вълните. Така орканът бесня два, три, четири часа. Дотогава аз не бях се чувствувал така безпомощен пред нито един страшен прериен пожар, пред никое страшно природно явление.