— По-бързо, момчета, иначе ще загинем! — извика Търнърстайк.

— Ей, капитане! — извика боцманът. — Гредата за платно и при носа… виси на фока!

— Сечете, сечете и нея! — гласеше отговорът.

Същевременно той се спусна край мен напред, за да се убеди сам за състоянието на нещата. Ударите отново прозвучаха, водата пред нас беше издигната високо, разпенена и носът се надигна.

— Хей, моряци, добре ли е назад?

— Aye, aye

— Well! Разпънете едно платно, момчета! То ни трябва, защото тайфунът премина.

Той се завърна при мен:

— А, Чарли, жив ли сте още?

— Донякъде!

— Значи не съвсем? Вярвам. Трябва да сте погълнали значително количество солена вода, а това не е работа за всекиго. Искате ли да ви развържа?

— Мисля, сър. Наистина ли премина вятърът?

— Разбира се. Тайфунът връхлита внезапно и също тъй бързо се сбогува. Във всеки случай здравата ни срита! Морето ще има да се вълнува още няколко часа. Фокът и предната греда заедно с триъгълното платно отидоха, но щом ние долу сме живи и здрави, благодаря на Бога, че се отървахме с толкова малко.

Той ме развърза и аз трябваше да напрегна всички сили, за да остана прав при вълнението, което от силно премина малко по малко в по-слабо. Облачната покривка се разкъса на много места. Отново настана ден и най-после и първият слънчев лъч си проби път към нас.

Всичко на палубата изглеждаше ужасно, но сега то не ме интересуваше, слязох с капитана долу в трюма, за да погледнем там. В помещението за товара цареше наистина страшно безредие. Бъчви, бали, пакети и сандъци лежаха разхвърляни и без всякакъв ред и едва след дълги усилия ние можахме да си пробием път през този хаос. Но едва стана това, когато слизащият пред мен капитан ме блъсна настрана и отново се втурна нагоре.