Сега потръпвах при чувството за пялата човешка слабост, която ни хвърля в прахта и краката на Всемогъщия, помислих и за онази буря в Генисаретското езеро и за вика за помощ на уповаващите се във вярата апостоли: «Господи, помогни! Ние загиваме!» И макар корабът да бе построен здраво и сигурно, макар в гърдите на капитана да туптеше храбро и мъжествено сърце, макар моряците да извършваха всичките си задължения, всеки миг бе властен да разруши кораба и отнеме живота на всички, които се намираха на него. И после…

Лежат във ранна ведра утрин останки върху тез скали, във морски пясък — гроб последен, почиват куп развалини. Лежи човек със вси надежди и щастие — суетен смях, улучен във разцвет на сили с единствен и могъщ замах.

Никога до тогава не бях преживявал такъв бунт на природните сили и очаквах всеки миг да бъда откъснат от опорната си точка и да бъда хвърлен в кипящото море. Ограда около борда вече нямаше. Тя беше смазана от онези предмети, които беснеещата буря беше откъснала от местата им и захвърлила в морето. Неочаквано настъпи минута на пълна тишина, през време на която можеше да се чуе дори силното и бързо туптене на пулса.

— Внимание, момчета, сега започва още по-страшното!

Думите на капитана едва бяха заглъхнали, когато блесна ослепителна светкавица, последва гръм, под който цялото море проехтя, а земята сякаш се пръсна и после тайфунът отново връхлетя върху водата така, че тя се издигна по-високо от мачтите. Ние бяхме обхванати от вълните, завъртени около собствената си ос — последва общ вик на смъртен страх, ужасно пращене, трошене и смазване, после внезапно ветровете престанаха като по даден знак на някой всемогъщ диригент и миг по-късно до нас долиташе само разбиването на вълните.

— Изхвърлете фока

Всички ръце се въоръжиха с брадви. Корабът се беше навел надясно. Последваха редица силни, глухи удари — тя изтрещя и падна сред морето. Корабът се залюля и се наведе напред, докато една след друга вълните се разливаха върху палубата и напълно ни покриха с вода.