С негова помощ опънах силови нишки по входа на пещерата и около мястото, където се бях настанил. След това го освободих и пийнах още малко кафе. Осъзнах, че това кафе едва ли ще успее да ме задържи буден. Нервите ми се бяха поотпуснали, а и умората от преживените наскоро емоции започваше да ми натежава съвсем осезаемо. Още две глътки и вече ми беше трудно да държа чашата. Още една и очите ми започнаха сами да се затварят на все по-малки интервали.

Оставих чашата встрани, загърнах се по-плътно с одеялото и успях да се наместя що-годе удобно на твърдия каменен под. След престоя в Кристалната пещера бях станал спец в това отношение. Блещукащите пламъци разиграваха странни, мъгляви сцени пред притворените ми очи. Огънят пропукваше унасящо, въздухът се насити с миризма на пушек.

Заспах. Сънят е може би единственото житейско удоволствие, което не трае твърде кратко. Неговата омая ме изпълни и ме понесе на крилата си. Колко далеч и за колко време, това вече не знам.

Не бих могъл да кажа какво точно ме събуди. Просто бях някъде и в следващия миг се завърнах. Позата ми беше леко променена, а пръстите на краката ми по-замръзнали. Освен това вече не бях сам. Не отворих очи и продължих да дишам все така равномерно. Не беше изключено просто Чък да се е върнал, за да се увери, че съм добре. А можеше и да е нещо съвсем друго, опънало моите нишки.

Отворих очи едва-едва и огледах през ресниците си близкия периметър. Дребна, безформена фигура стоеше на входа на пещерата, а последните отблясъци на огъня осветяваха една физиономия, която ми се стори странно позната. В тези черти имаше нещо от моите собствени черти и от чертите на баща ми.

— Мерлин — каза той меко. — Хайде, събуди се. Има места, на които трябва да отидеш, и неща, които трябва да свършиш.

Отворих широко очи и вперих поглед в него. Той ми напомняше за едно определено описание… Фракир трепна леко, но аз я успокоих.

— Дуоркин?…

Той се засмя тихичко.