— Благодаря — казах аз, взех чашата и подуших питието. — Какво направи с Джасра и Мандор?

— Изпратих всеки от вас в различна посока сред рой от фалшиви образи, които разхвърлих насам-натам. Всичко, което се иска от теб, е да кротуваш за известно време. Нека вниманието на онова нещо да се поразсее.

— Какво нещо? Чие внимание?

— Силата, която е пленила Корал. Нали не искаме да ни открие?

— А защо не? Доколкото си спомням, съвсем наскоро ти се чудеше дали не си Господ. Какво би могло да те уплаши тогава?

— Истинските неща. Това нещо, изглежда, е по-силно от мен. От друга страна, аз като че ли съм по-бърз от него.

— Е, и това е нещо.

— Сега си легни и се наспи добре. На сутринта ще те запозная с промените в ситуацията.

— Може би ще успея да се справя и сам.

— Няма смисъл да се перчиш излишно. Въпросът е на живот и смърт.

— Не това имах предвид. Ами ако то ме открие?

— Ще постъпиш както намериш за добре — каза Чък.

— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?

— Може би защото си подозрителен по природа, татко. Нещо като семейна черта. Сега трябва да вървя.

— Къде?

— Да проверя какво става с другите. Да свърша няколко задачи. Да се погрижа за личното си усъвършенстване. Да видя какво става с експериментите ми. Такива ми ти работи. Чао.

— Ами Корал?

Но блестящото кръгче потъмня бързо и миг след това изчезна. Можех ли да споря при такъв край на нашия разговор? Чък заприличваше все повече на истински жител на Амбър — потаен и уклончив.

Отпих от кафето. Не можеше да се мери с това на Мандор, но все пак го биваше за работа. Зачудих се къде ли са те двамата с Джасра. Реших да не опитвам да се свържа с тях. Всъщност — хрумна ми малко след това — нямаше да е никак зле да укрепя собствената си позиция срещу нежелана магическа намеса.

Призовах отново образа на Логрус, който бях оставил на мира, докато траеше разговорът ни с Чък.