— От двете групировки, които се опитват да се домогнат до трона — отвърна Ганелон, — тази, съставена от Бранд, Файона и Блийс е била, както ти самият каза, по-осведомена за характера на силите, които си играят с Амбър. Бранд не ти е дал конкретни доказателства за подобно нещо — освен ако не си пропуснал някои събития, които евентуално е споменал, — но независимо от това предположението ми е следното: повредата на Лабиринта представлява средството, чрез което съюзниците им си осигуряват достъпа до вашето царство. Един или няколко от тях са извършили грозното деяние, оставило тъмната следа. Ако кучето-пазач тук реагира на семейна миризма или на някаква друга специфична информация, която всички вие притежавате, тогава всъщност е възможно то да е било тук през цялото време и просто да не е сметнало за необходимо да направи нещо срещу нападателите.

— Възможно е — съгласи се Рандъм. — Имаш ли някаква представа как е било извършено?

— Може би — отвърна той. — Ще ти позволя да го демонстрираш вместо мен… ако искаш, разбира се.

— Какво трябва да направя?

— Ела насам — отвърна той, обърна се и се отправи към края на Лабиринта.

Последвах го. И Рандъм направи същото. Грифонът се промъкна отстрани до мен.

Ганелон се обърна и протегна ръка.

— Коруин, може ли да те помоля да ми дадеш кинжала, който взех?

— Заповядай — отвърнах, издърпах го от колана си и му го подадох.

— Питам те пак, какво трябва да направя? — поинтересува се Рандъм.

— Кръвта на Амбър — отвърна Ганелон.

— Не съм много сигурен, че идеята ми харесва — каза Рандъм.

— Всичко, което трябва да направиш, е да боднеш пръстта си с това — продължи Ганелон и му подаде кинжала — и да изстискаш капка кръв върху Лабиринта.

— И какво ще стане?

— Нека да опитаме и ще видим.

Рандъм ме погледна.

— Ти какво ще кажеш? — попита той.

— Давай. Нека разберем. Заинтригуван съм.