После видя ръката ми. Приведе глава и отново удари с човка по земята. Изграчи съвсем тихо — кратък бълбукащ звук, — вдигна глава и бавно я протегна напред. Размаха голямата си опашка, докосна пръстите ми с човка, после отново повтори странните си действия. Предпазливо поставих ръка върху главата му. Размаха на опашката се увеличи, главата му остана неподвижна. Почесах го внимателно зад врата и то бавно извъртя глава, сякаш това му харесваше. Отдръпнах ръката си и отстъпих крачка назад.

— Мисля, че сме приятели — промълвих тихо аз. — А сега опитай ти, Рандъм.

— Шегуваш ли се?

— Не, сигурен съм, че си в безопасност. Опитай.

— Какво ще направиш, ако се окаже, че грешиш?

— Ще се извиня.

— Страхотно.

Той се доближи и протегна ръка. Животното си остана приятелски настроено.

— Добре — каза той след около половин минута, като продължаваше да го потупва по врата — и какво доказахме с това?

— Че той е куче-пазач.

— Какво пази?

— Лабиринта, явно.

— Без да се замислям тогава — отвърна Рандъм и отстъпи назад, — бих казал, че има какво още да се иска от него. — Той посочи петното. — Това е напълно разбираемо, ако се отнася толкова приятелски към всеки, който не яде овес и не цвили.

— Моето предположение е, че умее да подбира. Възможно е също така да е бил поставен тук, след като Лабиринта вече е бил повреден, за да го защитава срещу по-нататъшни нежелани действия.

— Кой го е поставил?

— Аз самият също бих искал да знам. Явно някой, който е на наша страна.

— Можеш да доизпробваш теорията си, като позволиш на Ганелон да се приближи до него.

Ганелон остана неподвижен.

— Може да имате някаква характерна семейна миризма — промълви той накрая — или пък да харесва само амбърити. Така че, благодаря, но ще се въздържа.

— Добре. Не е чак толкова важно. Засега предположенията ти се оказаха добри. Как си обясняваш събитията?