Бранд често рисуваше, когато изпаднеше в някой от неговите меланхолични периоди и аз се сетих за предпочитаната от него техника, докато си спомнях платно след платно всичко, което бе потъмнявал или изсветлявал. Към това можеше да се прибави и кампанията му от преди години да събира спомени и описания на Мартин от всеки, който го бе познавал. Тъй като Рандъм още не бе разпознал стила му, запитах се колко ли време щеше да мине, преди да се досети, както аз самият току-що бях направил, за евентуалния краен резултат от събираната от Бранд информация. Дори и неговата ръка да не бе забила кинжала, Бранд бе замесен в това чрез създаване на средството за покушение. Познавах Рандъм достатъчно добре, за да съм наясно, че наистина щеше да направи онова, което бе казал. Щеше да се опита да убие Бранд, веднага щом видеше връзката. Ставаше повече от неприятно.

Това нямаше нищо общо с факта, че Бранд по всяка вероятност ми бе спасил живота. Смятах, че съм си уредил сметките с него, като го измъкнах от онази проклета кула. Не. Онова, което ме накара да потърся начин да заблудя Рандъм или поне да го забавя, не беше нито признателност, нито проява на някакви братски чувства. Подтикна ме просто голият, безпристрастен факт, че имах нужда от Бранд. Той самият знаеше това. Моята причина да го спася бе не по-малко подчинена на общото благо, отколкото неговата, когато ме е изтеглил от езерото. Бранд притежаваше нещо, от което сега имах нужда: познания. Той веднага бе осъзнал това и ги бе разпределил на малки дажби — като се надяваше така да откупи живота си.

— Наистина виждам приликата — отвърнах на Рандъм, — и може би наистина си прав за онова, което се е случило.