— Естествено, че съм прав.

— Всъщност, картата е била промушена — добавих аз.

— Явно. Не…

— Значи не е бил пренесен тук чрез Фигурата. Онзи, който го е извършил, е установил контакт, но не е успял да го убеди да премине.

— Е, и? Контактът е бил усилен до точката на достатъчна плътност и близост, така че въпреки всичко е бил в състояние да го намушка. По всяка вероятност дори го е блокирал със силата на волята си и го е задържал на мястото, където се е проляла кръвта. Момчето вероятно не е имало кой знае какъв опит с Фигурите.

— Може и да си прав, а може и да не си — отвърнах аз. — Луела или Мойри сигурно ще могат да ни разкажат какво точно е знаел за Фигурите. Но аз предполагам, че има вероятност контактът да е бил разрушен, преди да е настъпила смъртта. Ако е наследил твоите възстановителни способности, трябва да е оцелял.

— Трябва! Не са ми нужни празни догадки! Искам отговори!

Опитах се мислено да претегля нещата. Бях убеден, че знам нещо, което той не знае, но източникът ми не беше най-надеждният. Освен това предпочитах да премълча евентуалната възможност, тъй като не бях имал шанс да я обсъдя с Бенедикт. От друга страна, Мартин беше син на Рандъм, а аз исках да отвлека вниманието му от Бранд.

— Рандъм, май ми хрумна нещо — казах аз.

— Какво?

— Точно след като Бранд бе намушкан — започнах аз, — когато всички се събрахме във всекидневната, спомняш ли си, че разговорът се обърна към Мартин?

— Да. Нищо ново не излезе наяве.

— Разполагах с нещо, което можех да добавя тогава, но се въздържах, защото всички бяхме там. А също така и защото исках да го обсъдя на четири очи със засегнатата страна.

— Кой?

— Бенедикт.

— Бенедикт? Какво общо има той с Мартин?

— Не знам. Затова и предпочетох да го запазя в тайна, докато бъда наясно. Освен всичко друго, източникът ми на информация щеше да го накара да избухне.

— Продължавай.