Рандъм слезе от коня. Приближи се до очертанията на изрисуваната повърхност, спря и се втренчи в нея. След известно време заговори, без да се обръща назад.

— От всичко останало, което знаем, следва, че нарочно е бил повреден.

— Изглежда, че следва — отвърнах аз.

— Също така следва, че бяхме доведени дотук с определена цел.

— И аз бих казал същото.

— Тогава не се изисква кой знае какво въображение, за да се стигне до заключението, че сме тук с явната цел да определим как точно е бил повреден Лабиринта и какво може да се направи, за да бъде оправен.

— Вероятно. Каква е твоята диагноза?

— Все още никаква.

Той тръгна покрай очертанията на фигурата, надясно към отсрещната страна, откъдето започваше петното. Прибрах меча си в ножницата и се приготвих да сляза от коня. Ганелон се протегна и ме хвана за рамото.

— Мога да се справя и сам… — започнах аз.

Но той не обърна никакво внимание на думите ми и ме прекъсна:

— Коруин, сякаш има някаква малка грапавина там, към центъра на Лабиринта. Няма вид на нещо от самия него…

— Къде?

Той посочи и аз проследих ръката му.

Имаше някакъв чужд предмет близо до центъра. Пръчка? Камък? Хвърчащо парченце хартия…? Невъзможно бе да се определи с точност от такова разстояние.

— Видях го — отвърнах.

Слязохме от конете и се запътихме към Рандъм, който до този момент бе стоял наведен върху най-дясната част от фигурата, оглеждайки внимателно потъмнялото място.

— Ганелон забеляза нещо към центъра — казах аз.

Рандъм кимна.

— И аз го видях — потвърди той. — Опитвах се да определя възможно най-добрия начин, по който да се добера до него, за да го огледам по-отблизо. Не ми харесва идеята да вървя през един повреден Лабиринт. От друга страна се чудех на какво бих се изложил, ако се опитам да премина през почернялото място. Ти как мислиш?