— Дявол да го вземе — промълви Рандъм.

Съгласих се с него.

Ганелон си прочисти гърлото и насочи напред меча си.

— Някой да може да каже какво е това? — попита той.

Първото ми впечатление за звяра бе, че е змиеподобен, едновременно поради движенията му и поради факта, че дългата му дебела опашка изглеждаше повече като продължение на дългото му слабо тяло, отколкото като обикновен придатък. Движеше се на четири крака с двойни стави, стъпалата му бяха огромни, а ноктите отвратителни. Тясната му главичка завършваше с човка и докато то се приближаваше към нас, тя се поклащаше ту на едната страна, ту на другата, показвайки ни първо едното си бледосинкаво око, после другото. Огромни криле стояха прибрани от двете страни на тялото му — пурпур и нещо, подобно на кожа. Нямаше нито козина, нито пера, въпреки че на места по гърдите, раменете, гърба и по продължение на опашката си имаше люспи. От човката-щик до извиващото се връхче на опашката звярът изглеждаше малко по-дълъг от три метра. Чуваше се някакъв дрънчащ звук, докато се движеше и за миг зърнах отблясъците на нещо лъскаво върху шията му.

— Най-близкото до това чудо, което аз съм виждал — каза Рандъм, — е едно хералдическо животно — грифонът. Само че това е голо и мораво.

— Определено не е от нашите природни забележителности — добавих аз, изтеглих Грейсуондир и размахах острието му на едно ниво с главата на създанието.

Звярът изстреля червен, разцепен на две език. Повдигна криле на няколко сантиметра, после отново ги отпусна. Когато главата му се извиваше надясно, опашката му се преместваше наляво, после пак ляво — дясно, дясно — ляво — и така създаваше непрекъснато увеличаващ се, почти хипнотизиращ ефект, докато се приближаваше към нас.

Явно се интересуваше повече от конете, отколкото от нас, защото се готвеше да ни заобиколи. Насочваше се право към мястото, където стояха, треперещи и риещи с копита. Преместих се, за да препреча пътя му.