Тогава то се изправи на задните си крака.

Крилете му се вдигнаха нагоре и се разпериха, разстилайки се подобно на чифт увиснали платна, внезапно уловени от повея на вятъра. Изправено на задните си крака, то се извисяваше над нас и сега изглеждаше така, сякаш заемаше най-малко четири пъти по-голямо пространство от преди. И тогава изкряска, нададе ужасяващ ловен крясък или заплаха, при което ушите ми звъннаха. В същото време изплющя с криле, подскочи и се отдели от земята.

Конете хукнаха да бягат. Звярът беше извън досега ни. Тогава разбрах какво предизвикваше ярките проблясъци и дрънченето. Съществото беше вързано на дълга верига, която водеше обратно към вътрешността на пещерата. Точната дължина на „каишката“ му незабавно предизвика нещо повече от просто научен интерес.

Извърнах се, когато то премина със свистене, размахало криле и падна от другата ни страна. Не бе набрало достатъчно инерция, за да може да полети истински при това кратко издигане нагоре. Видях, че Звездин и Огнедишащ змей се носеха в галоп към най-отдалечения край на овала. Докато Яго, конят на Рандъм, бе препуснал в посока на Лабиринта.

Докоснал веднъж земята, звярът се обърна, сякаш за да преследва Яго, но всъщност ни проучи внимателно още веднъж и замръзна. Този път се намираше много по-близо — на по-малко от четири метра. Животното вирна глава, врътна към нас дясното си око, после отвори човка и издаде приглушен грачещ звук.

— Какво ще кажете да го нападнем сега? — попита Рандъм.

— Не, почакайте. Има нещо странно в поведението му.

То бе отпуснало глава, докато говорех и бе разперило криле върху земята. Удари три пъти с човка пред себе си и отново погледна нагоре. После прибра наполовина криле към тялото си. Опашката му потрепери и животното започна силно да я размахва насам-натам. Отвори човката си и отново издаде същият онзи грачещ звук.

В този миг нещо друго привлече вниманието ни.