— Стигнахме. Ето я резиденцията.

Резиденцията представлява двуетажна вехтория, оцеляла случайно от миналото между околните високи кооперации. Не че новите кооперации са по-малко грозни, но това си е обичайната грозота на тия бетонени кафези за хора. Докато в старата къща има една претенциозност, която времето, немарата и разрухата са преобразили в зловеща пародия. Светската красавица, превърната от годините в карикатура на самата себе си. Бабичка с опустошено лице и съсухрено тяло, застинала в нелепата поза на кокетка.

— Тази къща дядо ми я е строил — обяснява Жорж, додето сваляме багажа. — Един малък дворец. Знаели са някога да живеят хората. Живели са и са строили, като че смърт няма да има, а не като нас днеска — всичко ден за ден…

Фасадата на малкия дворец е боядисана с оня приветлив охрав цвят на старите училища, болници и казарми, цвета на казионщината, на скуката и разваления жълтък. Впрочем от цвета е останало малко нещо, понеже значителна част от мазилката е опадала. Затуй пък двете колони край входа са оцелели, може би защото не подпират нищо. Оцелели са и триъгълните фронтони над прозорците, чиято ренесансова строгост е смекчена от окълцани гипсови релефи на ангелчета. Прозорците са два — същите тия високи и тесни прозорци на някогашните училища, болници и казарми. Над фасадата се разтяга балюстрадата па тераса, с която е облагодетелствуван горният етаж.

Жорж отваря вратата и понечва да прибере ключа, но се сеща и ми го подава. Прибирам го, без да съм сигурен трябва ли да благодаря. Проникваме в някакво тъмно антре, от което ме лъхва миризма на мухъл, на влажна мазилка и препарат за хлебарки.

— Усещаш ли? — пита водачът ми.

— Не ми е окапал носът.

Оказва се обаче, че усещаме различни неща.

— Баща ми някога търгуваше с розово масло — обяснява Жорж. — И тъй бе влюбен в миризмата му, че омирисваше цялата къща с розово масло. И виж, толкова години са минали, а още се носи дъх на рози.