Наблъскваме багажа в жигулито и потегляме. Вътре в колата е адска жега, но и навън не е по-хладно. Булевардът е натъпкан с коли и пешеходци. Жорж кара едва-едва, втренчил поглед през стъклото.

Навалицата напира по тротоара край нас. Жегата прави хората лениви или нервни. Ленивите едва се тътрят, а това още повече дразни нервните, които ядосано се опитват да ги задминат.

Жорж е, изглежда, от нервните.

— Това вече е живо мъчение, да се движиш с моторно средство — изпъшква той, като натиска амбриажа и превключва на първа.

— Ами върви пеша.

— И за пеша не е! Тоя град е пренаселен. Едни тичат, други едва се тътрят, едни напират вдясно, други — вляво… Като тръгна в навалицата, така побеснявам, че почвам да блъскам с лакти.

— Гледай някой теб да не те блъсне по-яко.

— Аз го правя артистично бе, Тони! Правя го тъй, че всеки го взема за случайност и дори ако се налага, викам „пардон“. И като светна с лакът пет-шест говеда, олеква ми, да знаеш!

Поглеждам го бегло. Дали от жегата, или от снощното преливане, но не е в добрата си форма. Липсва му нещо от оптимизма на човека, готвещ се за скорошен брак.

Тъкмо да завием по „Патриарха“ и светофарът дава червено. Жорж наново въздъхва мъченически и изключва скоростта. Седи омърлушен и се взира апатично през стъклото. Светва зеленото, но той като че не го вижда.

— Какво чакаш? — казвам, — По-зелено от това няма да стане.

— Нещо ми е кофти — избъбря той и дава на първа.

Аз също не съм екстра, но моята е друга. Аз съм потърпевшият, а той — печелившият. И все пак има една работа, която ако стане, самочувствието ми ще скочи с няколко градуса. Ако стане.

Измъкваме се от „Патриарха“. Колата се мотае насам-натам по някакви улички. Почвам да подозирам, че Жорж е забравил собствения си адрес, когато внезапно заковава жигулито до тротоара и с малко пресилена бодрост обявява: