Отначало го назначих като обикновен писар, макар да беше значително по-възрастен от хората, заемащи подобна длъжност. Но не след дълго той се прояви като толкова полезен служител, че му поверявах все повече и повече работа. Живееше уединено, беше много точен и, изглежда, работеше дори в свободното си време, защото забелязах, че познанията му се задълбочаваха непрекъснато. По някои въпроси спокойно можех да отпращам клиентите си при него. Бях убеден, че ще бъдат също така добре обслужени, както и от мен.

— В какви отношения беше с другите ви служители?

— Не се сближи с никого. В поведението си към тях той имаше нещо, което сякаш изграждаше около него стена, макар в никакъв случай да не мога да кажа, че се е държал отблъскващо. А после, след като непрекъснато напредваше в службата и най-сетне стана шеф на канцеларията, той още повече се затвори.

— Кой получаваше писмата, пощенските пратки, както и преписките?

— Той. Каквото можеше да свърши без мен, вършеше го. Всичко останало трябваше да ми представя.

— Тогава сигурно е прочел двете ми писма и им е отговорил, без да ви каже и думичка за тях. Приблизително на каква възраст беше?

— Изглеждаше към шейсетгодишен.

— Каква фигура имаше?

— Беше висок, кокалест и имаше черна коса.

— Зъбите му?

— Не липсваше нито един.

— Лицето?

— Беше от онези, дето не се срещат под път и над път. Хъдзън беше много красив мъж. Никога не бях виждал толкова хубаво мъжко лице. Но загледаш ли се в него по-продължително, получаваш чувството, че тази красота също си има своите недостатъци. Не съм художник, не разбирам от изкуство и няма да съумея да се изразя правилно. Лицето му ми харесваше, но само когато го погледнех бегло.

— Добре, сър, вече знам как стоят нещата. Хари Мелтън е бил шеф на канцеларията ви.

— Мътните го взели! Наистина ли мислите така?