— В случая се налага да направим изключение. Работата е много спешна, а ти не си съвсем оздравял.

— Винету ще оздравее по-бързо по Голямата вода, отколкото тук в тази голяма къща. Той ще тръгне с теб. Кога смяташ да пътуваш?

— Е, най-вероятно няма да е веднага. Ти не ме пускаш да тръгна сам, а аз не желая да те изложа на опасността да бъдеш повторно повален от болест. Ще стане по-лошо от всичко дотук.

— И все пак ще пътуваме! Аз искам така! Нека моят брат се осведоми кога тръгва следващият кораб за Ню Орлиънс. Ще се качим на него. Хау!

Изговореше ли тази дума, това бе сигурен признак, че всяко възражение и каквото ида било опониране е безполезно. Следователно бях принуден да се примиря.

Четири дни по-късно ние се озовахме на борда. Разбира се, преди това бяхме взели всички мерки, които ни се виждаха необходими, за да предпазим Винету от опасностите на презокеанското пътуване.

Безпокойството ни се оказа напразно. Предсказанието на апача се сбъдна — той се съвзе толкова бързо, че ние направо се смаяхме, а когато пристигнахме в Ню Орлиънс той се почувства толкова добре и тъй укрепнал, както и преди заболяването.

Едва ли е необходимо да споменавам, че Емъри също тръгна с нас. Макар и желателно, присъствието му като свидетел не беше абсолютно необходимо, ала той беше любопитен да види какво ще да стане, а разноските по пътуването не бяха за него никакъв проблем.

След като се настанихме в един хотел, аз отидох да посетя адвоката без моите спътници, понеже не беше нужно да му досаждаме и тримата. Скоро намерих неговото жилище и кантората му. По нейната големина и по броя на клиентите, които го чакаха, можех да направя извод, че си имах работа с много зает и търсен адвокат. Дадох визитната си картичка на помощника му и му наредих незабавно да я предаде на своя шеф, като вярвах, че веднага ще бъда приет. Човекът се подчини, но за мое учудване, когато се върна, не ме пусна да вляза, а безмълвно ми посочи един свободен стол.