— Мистър Мърфи видя ли визитката ми? — попитах аз.

— Yes, — кимна ми той.

— И какво каза?

— Nothing.

— Нищо ли? Но той ме познава!

— Well! — отвърна ми човекът с пълно безразличие.

— Моята работа е не само важна, но и много спешна. Влезте пак при него и му кажете, че моля незабавно да ме приеме!

— Well.

Той се обърна надменно и отново изчезна зад вратата на своя шеф. Когато се върна, не ме удостой дори с поглед, а пристъпи до прозореца и се зазяпа в минувачите по улицата.

— Е, какво каза мистър Мърфи? — попитах аз.

— Nothing.

— Пак ли нищо? Не го разбирам! Наистина ли изпълнихте поръчението ми?

Тогава той рязко се обърна към мен и ми се сопна:

— Сър, стига сте дрънкали само да ви минава времето! Имам си и друга работа освен да задоволявам излишното ви любопитство. Мистър Мърфи прочете визитката ви два пъти и нищо не каза, а това означава, че и вие като всички други ще трябва да чакате, докато ви дойде редът. И така, седнете и ме оставете на мира!

Това пък какво беше? Не че ме ядоса грубостта на този човек — бях само учуден. Спокойно седнах на стола, за да чакам. Но не можех да проумея поведението на адвоката, щом беше прочел визитната ми картичка два пъти. Името ми не се среща чак толкова често, още повече пък отвъд океана в Съединените щати. а и щом погледът му паднеше върху визитката, веднага трябваше да се сети с каква извънредно важна работа бе свързано то и обяснението на тази загадка нямаше много да се забави!

Бях последният от почти двайсетината клиенти. Изтече един час, а и още един. Вече бе изминала повече от половината и от третия час, когато най-сетне дойде ред да вляза при адвоката. Той беше все още млад човек на трийсет и няколко години с фини черти и одухотворено лице. Острият му изпитателен поглед се спря върху мен въпросително.