Тимъти се молеше на Мрачния със свит стомах.

— Моля те, моля те, помогни ми да порасна, помогни ми да съм като братята и сестрите ми. Не ме оставяй различен. Само да можех да слагам космите в пластмасовите образи като Елън, да карам хората да се влюбват като Лора, да чета странни книги като Сам или да имам уважавана работа като Леонард и Байън. Или дори някой ден да имам семейство, като мама и татко…

В полунощ върху къщата се стовари буря. Навън проблясваха изумителни, бели като сняг мълнии. Чу се рев на приближаващо, дълбаещо, изсмукващо торнадо, събиращо във фунията си влагата от потъналата в нощта земя. После външната врата, почти изкъртена от пантите, увисна неподвижно и ненужно и влязоха баба и дядо, дошли чак от старата страна!

После започнаха да пристигат час по час. Имаше пърхане край прозореца, хлопане на предната веранда, почукване в задния двор. Чуваха се необичайни звуци от мазето; есенният вятър свиреше през гърлото на комина и припяваше. Мама напълни голямата кристална купа за пунш с алената течност от стомните на Байън. Татко се носеше от стая на стая, палеше нови и нови фитили. Лора и Елън окачваха още стръкове самакитка. А Тимъти стоеше насред цялото това суетене с безизразна физиономия и треперещи ръце и се озърташе. Затръшващи се врати, смях, бълбукане на течност, мрак, свирене на вятър, призрачен шепот на криле, тропот на крака, радушно посрещане на входа, скърцане на панти, преминаващи, идващи, отдалечаващи се, блуждаещи сенки.

— Виж ти, виж ти. А това трябва да е Тимъти!

— Какво?

Нечия ледена длан докосна ръката му. Над него се надвеси дългокосо лице.

— Добро момче, чудесно момче — каза непознатият.

— Тимъти, това е чичо Джейсън — каза мама.

— Здравей, чичо Джейсън.

— А това… — Мама помъкна чичо Джейсън нататък. Той се обърна към Тимъти над загърнатото в наметало рамо и му смигна.

Тимъти остана сам.

Сякаш от хиляда мили в прорязания от светлината на свещи мрак се чу висок тънък глас. Гласът на Елън.