— А братята ми, те са наистина хитри. Можеш ли да познаеш с какво се занимават, лельо Моргиана?

— Нямам представа.

— Държат погребалното бюро в града.

— Какво! — Чу се ахване.

— Да! — Разнесе се пронизителен смях. — Направо безценно!

Тимъти остана като закован.

Смехът прекъсна за момент.

— Осигуряват материали за мама, татко и всички нас — каза Лора. — С изключение, разбира се, на Тимъти…

Последва неловко мълчание.

— Е? — настоятелно запита най-сетне чичо Джейсън. — Хайде. Какво за Тимъти?

— Ох, Лора, ама че уста — каза мама.

Лора продължи. Тимъти стисна очи.

— Тимъти не… ами… не обича кръв. Много е чувствителен.

— Ще се научи — каза мама. — Ще се научи — повтори твърдо. — Той е мой син и ще се научи. Само на четиринадесет е.

— Но аз бях отгледан с това нещо — каза чичо Джейсън и гласът му се понесе от стая на стая. Вятърът свиреше в дърветата навън, сякаш бяха струни на арфа. Ситен дъжд затрополи „отгледан с това нещо“ по прозорците и постепенно заглъхна.

Тимъти прехапа устни и отвори очи.

— Е, вината е изцяло моя — каза мама, докато ги въвеждаше в кухнята. — Опитах се да го накарам насила. Не можеш да принудиш дете, можеш само да го отвратиш така, че никога да не развие вкус към едно или друго. Ето например Байън, беше на тринадесет, преди да…

— Разбирам — промърмори чичо Джейсън. — Тимъти ще се справи.

— И още как — предизвикателно отвърна мама.

Пламъчетата на свещите трептяха, сенките кръстосваха напред-назад многобройните сумрачни помещения. На Тимъти му беше студено. Усети миризмата на гореща лой, инстинктивно грабна една свещ и излезе с нея навън, преструваше се, че оправя черните ленти.

— Тимъти — прошепна някой зад украсената стена, съскаше думите, — Тимъти се страхува от тъмното.

Гласът на Леонард. Омразният Леонард!