— Да не мислиш че съм забравил? Тези стъпала съм ги качвал толкова пъти, че всяко едно го знам по малкото му име.

Но някъде по средата догоре съжали за решението си. Беше спрял да си вземе дъх и да го поотпусне малко болката в бедрото, когато чу скърцането на ботуши по камъка и се озова лице в лице със слизащия сир Давос Държеливия.

Давос беше дребен мъж и ниското потекло ясно беше изписано на простоватото му лице. Поизносеното зелено наметало с петна засъхнала сол и морски пръски покриваше крехките му рамене върху кафявото палто и бричове с цвета на очите и косата му. На шията му на тънка каишка висеше кожена кесия. Малката му остра брада беше прошарена със сиво, а лявата си осакатена ръка криеше в дълга кожена ръкавица.

Като видя Крессен, сир Държеливия спря.

— Сир Давос — рече майстерът. — Кога се върнахте?

— Призори по тъмно. Любимото ми време. — Говореха, че никой не може да направлява един кораб нощем наполовина толкова добре, колкото Давос Късата ръка. Преди лорд Станис да го посвети в рицарство, той се подвизаваше като най-ловко измъкващия се контрабандист във всичките Седем кралства.

— И?

Мъжът поклати глава.

— Точно както го предупредих. Няма да се вдигнат, майстер. Не и заради него. Не го обичат.

„Да — помисли Крессен. — Никога не биха го направили. Силен е, способен е, само… мда, само дето е прекалено благоразумен… а това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно.“

— С всички ли говори?

— С всички? Не. Само с онези, които пожелаха да се срещнат с мен. И те не го обичат, тези знатни особи. За тях той винаги ще си остане Луковия крал. — Лявата му ръка се затвори и костеливите пръсти се сключиха в юмрук. Станис беше отсякъл краищата им до последната става, оцелял беше само палецът. — Делих хляб с Гулян Сван и стария Пенроуз, и двамата Тарт се съгласиха да се срещнем в полунощ в една горичка. Колкото до другите… обаче Берик Дондарион се беше дянал някъде, говорят, че е мъртъв, а лорд Карон е с Ренли. Брайс Портокала, от Гвардията на дъгата…