— Гвардията на дъгата?

— Ами да, Ренли си е направил своя гвардия — заобяснява някогашният контрабандист, — но тия седем не носят бялото. Всеки от тях е с отделен цвят. Лорд-командирът им е Лорас Тирел.

Хрумване, подобаващо тъкмо на човек като Ренли Баратеон. Нов пищен рицарски орден с нови пищни одежди, та да се набие в хорските очи. Още от момче Ренли обичаше ярките цветове и скъпите тъкани, а и да играе обичаше много. „Вижте ме — викаше през смях и тичаше из коридорите на Бурен край. — Вижте ме, аз съм дракон“, или „Вижте ме, аз съм магьосник“, или „Вижте, вижте ме, аз съм богът на дъжда.“

Онова дръзко хлапе с рошавата черна коса и вечно засмените очи сега беше голям мъж, вече на двадесет и една, а още играеше своите игри. „Вижте ме, аз съм крал — с тъга си помисли Крессен. — Ех, Ренли, Ренли, мило и скъпо дете, знаеш ли какво правиш? А и да знаеше, щеше ли да се вразумиш? Дали има някой, когото да го е грижа за теб освен мен?“

— Какво обяснение ти дадоха лордовете за отказите си? — попита той сир Давос.

— Ами, колкото до това, някои отвръщаха смутено, други грубо, един се извинява, друг обещае нещо за в бъдеще, някои направо лъжеха. — Сви рамене. — Думите в края на краищата са вятър и мъгла.

— Никаква надежда значи не можа да му донесеш?

— Лъжлива щеше да е, не го мога това — каза Давос. — От устата ми чу само истината.

Майстер Крессен помнеше деня, в който помазаха Давос в рицарство, след обсадата на Бурен край. Лорд Станис и малкият гарнизон бяха удържали замъка близо година срещу огромната войска на лордовете Тирел и Редвин. Морето дори им беше затворено, пазеха го ден и нощ галерите на Редвин, развели пурпурното знаме на Арбор. Зад стените на Бурен край всички коне отдавна бяха изядени, свършиха кучетата и котките и мъжете на гарнизона я бяха докарали вече до корени и плъхове.