— Познато и отвратително. — Станис се намръщи. — Макар че… може би си струва да се опита…

— Трябва ли законният владетел на Седемте кралства да проси помощ от разни вдовици и узурпатори? — попита рязък женски глас.

Майстер Крессен се обърна, сведе глава и промълви:

— Милейди… — Подразни се, че не беше я чул да влиза.

Лорд Станис се намръщи.

— Аз не прося. От никого. Гледай добре да го запомниш, жено.

— Радвам се да го чуя, милорд. — Лейди Селайс беше висока колкото мъжа си, слаба и с продълговато лице, с щръкнали уши и тънки мустачки по горната устна. Скубеше ги всеки ден и кълнеше най-редовно, но те все се появяваха отново. Очите й бяха светли, устата вечно стисната, а гласът й плющеше като бич. Изплющя и сега. — Лейди Арин ви дължи васалството си, както и Старките, и брат ви Ренли, и всички други. Вие сте единственият им законен крал. Не ви подобава да се молите и пазарите с тях за това, което по закон е ваше и по милостта на бога също.

„На бога“, каза, а не „на боговете“. Червената жена я беше спечелила, накарала я бе да се отвърне от боговете на Седемте кралства, стари и нови, и да почита онзи, когото наричаха „Господаря на Светлината“.

— Твоят бог да си стои настрана с неговата „милост“ — пресече я лорд Станис, който не споделяше ревностната й вяра. — Мечове ми трябват сега, а не благословии. Случайно да си скрила някъде войска и да не си ми казала още? — В тона му нямаше капка обич. Станис открай време се чувстваше неудобно с жени около себе си, дори със собствената си жена. Когато отиде в Кралски чертог, за да заеме мястото си в съвета, бе оставил Селайс с дъщеря им на Драконов камък. Пишеше рядко, гостуванията му бяха още по-редки. Дългът си в брачното ложе изпълняваше веднъж-дваж в годината, а синовете, за които се беше надявал, така и не дойдоха.

— Моите братя, чичовци и братовчеди имат войски — каза му тя. — Домът Флорент ще се стече под твоите знамена.