— Домът Флорент може да изкара най-много две хиляди души на бойното поле. — Казваха, че Станис знае силата на всеки дом в Седемте кралства. — А и ти прекалено се доверяваш на братята и чичовците си. Земите на Флорент са твърде близо до Планински рай, за да рискува чичо ти да събуди гнева на Мейс Тирел.

— Има и друг начин. — Лейди Селайс се приближи. — Погледнете през прозорците навън, милорд. Появи се знак, който сте чакали отдавна, грейнал е в небето. Червен е, червен като огън, червен е като пламтящото сърце на истинския ни и единствен бог. Това е Неговото знаме… и вашето! Вижте как се разгръща и плющи в небесата като горещ драконов дъх, а вие сте владетелят на Драконов камък. Знамението е, че е дошло времето ви, ваша милост. Нищо не може да е по-сигурно от това. Предопределено ви е да отплавате от тази пуста скала, както някога е отплавал Егон Завоевателя, и да пометете всичко пред себе си като него. Само изречете словата и приемете в сърцето си властта на Господаря на Светлината.

— Колко меча ще ми даде в ръцете този твой Господар на Светлината? — отново настоя Станис.

— Колкото са ви нужни — обеща жена му. — Мечовете на Бурен край и на Планински рай за начало, с всичките им лордове знаменосци.

— Давос щеше да ти каже друго — рече Станис. — Тези мечове са се заклели на Ренли. Обичат чаровния ми по-млад брат, както някога обичаха Робърт… а мен никога не са ме обичали.

— Да — отвърна тя, — но ако Ренли загине…

Станис се вгледа в съпругата си с присвити очи и Крессен не устоя да не си развърже езика.

— Това е немислимо. Ваша милост, каквито и глупости да е свършил Ренли…

— Глупости ли? Аз ги наричам измяна. — Станис отново се обърна към жена си. — Брат ми е млад и силен, и има огромна войска, както и онези негови рицари на дъгата.

— Мелисандра гледа в пламъците. Видяла го е мъртъв.

Крессен слушаше стъписан от ужас.

— Братоубийството… милорд, това е зло, немислимо… моля ви, изслушайте ме.