На най-долния рафт зад редицата трътлести глинени гърненца с мехлеми намери шишенце от мастиленосиньо стъкло, не по-голямо от кутрето му. Разтръска го и то издрънча. Крессен издуха прахта по него и го занесе на масата. Отпусна се в стола, след което отвори тапата и изсипа съдържанието. Дузина кристали, не по-големи от житни семена, изтропаха по разгънатия пергамент. Блестяха на светлината на свещта като скъпоценни камъни с толкова наситения си пурпур, че майстерът неволно се вгледа в тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

Веригата му тежеше. Той леко докосна един от кристалите с върха на кутрето си. „Толкова малко, а крие в себе си власт над живота и смъртта.“ Беше направено от някакво растение, виреещо единственото на островите в Нефритово море, на половин свят оттук. Листата трябваше да са стари и дълго да стоят накиснати в силно подсладена вода с утайка от варовици с разни подправки от Летните острови. След това листата можеха да се хвърлят, но отварата трябваше да се сгъсти с пепел и да бъде оставена да кристализира. Процесът беше бавен и труден, а нужните съставки — скъпи и редки. Алхимиците в Лис обаче знаеха начина на приготовлението на кристалите, както и Безликите в Браавос… както и майстерите от неговия орден, въпреки че за това не се говореше извън стените на Цитаделата. На цял свят беше известно, че един майстер изковава сребърната брънка на веригата си, когато усвои изкуството на лечителството… но светът предпочиташе да забравя, че хората, които знаят да церят, знаят и да убиват.

Крессен вече не помнеше името, с което асшаите наричаха листата, както и отровителите от Лис самия кристал. В Цитаделата го наричаха просто „душача“. Едно такова зрънце, разтворено в чаша вино, караше мускулите на гърлото да се стягат като в железен юмрук и да затварят трахеята. Казваха, че лицето на жертвата почервенявало до тъмен пурпур като цвета на малкия кристал, от който избуява смъртта, но това можеше да сполети и човек, задавил се с по-голям залък.