Лейди Селайс го измери с очи.

— И какво ще му кажете вие, майстер? Как би могъл да спечели половин кралство, като отиде да коленичи пред Старките и продаде дъщеря ни на Лиза Арин?

— Чух съвета ти, Крессен — каза лорд Станис. — Сега ще чуя нейния. Свободен си.

Майстер Крессен прегъна вкочаненото си коляно. Усещаше очите на лейди Селайс в гърба си, докато се тътреше през залата. Докато стигне най-долното стъпало, едва можеше да стои прав.

— Помогни ми — извика на Пилос.

Щом се върна в покоите си, Крессен отпрати младока и пак закуцука към терасата си да застане между двата водоливника да погледа морето. Един от бойните кораби на Саладор Саан се носеше край замъка и пъстро нашареният му корпус се плъзгаше весело през сивозелените води, а веслата се вдигаха и падаха. Погледа го, докато не се скри зад носа. „Де да можеха и моите страхове да изчезнат толкова лесно.“ Заради това ли беше живял толкова дълго?

Когато един майстер си сложи металния нашийник, той завинаги се прощава с надеждата да има деца, но въпреки всичко Крессен често се беше чувствал като баща. Робърт, Станис, Ренли… трима синове беше отгледал, след като яростта на морето поиска да прибере лорд Стефон. Що за грях беше сторил, та да гледа сега как се избиват един друг? Не можеше да го позволи. Нямаше да го позволи.

Жената беше в сърцевината на всичко. Не лейди Селайс, другата. Червената жена, както я наричаха слугите, не смеещи да споменат името й.

— Аз ще я нарека по име — заговори Крессен на каменното си адско псе. — Мелисандра. Тя.

Мелисандра Асшайска. Вещицата, със сенките свързана и жрица на Р’хлар, Господаря на Светлината, Духа на огъня, Бога на пламъка и на сянката. Мелисандра, на чието безумство не биваше да се позволи да се разпростре отвъд стените на Драконов камък.

Покоите му изглеждаха мрачни след яркостта на утрото. С треперещи пръсти старецът запали дебела свещ и я отнесе до работната си стая под стълбата към птичарника, където си стояха грижливо подредени по лавиците неговите мазила, отвари и всякакви лекове.