Бам!

Подвижното мостче падна.

Дъглас рязко се обърна и извика.

Освен него на борда нямаше жива душа. Семейството и приятелите му бяха останали като в капан на кея.

— Спрете, чакайте!

Подвижното мостче не беше паднало случайно.

Бе издърпано от кораба.

— Чакайте! — изплака Дъглас.

— Да — тихо рече дядо от кея. — Чакайте.

Хората долу изобщо не бяха в капан.

Дъглас замига.

Той бе в капан на кораба.

Извика. Параходът изпищя. Започна да се отдалечава от пристана. Оркестърът засвири „Колумбия, перлата на океана“.

— Чакайте, спрете, по дяволите!

— Сбогом, Дъг.

— Чакайте!

— Сбогом, Дъглас, сбогом! — извикаха двете библиотекарки от Градската библиотека.

— Сбогом — прошепнаха всички на кея.

Дъглас погледна храната в кошниците и си спомни как навремето в Чикагския музей бе видял египетска гробница с играчки и кошници изсъхнала храна, подредени около малко дървено корабче. Образът го заслепи като барут, запален пред очите му. Извъртя се и закрещя.

— Сбогом, Дъг, сбогом… — Дамите размахваха бели кърпички, мъжете — сламени шапки. Някой вдигна малко кученце и помаха с него.

А корабът се отдалечаваше в студената вода, мъглата го обгръщаше, оркестърът заглъхваше и той вече едва различаваше всичките си лели, чичовци и семейството си на кея.

— Чакайте! — извика той. — Още не е късно! Кажете им да обърнат! И вие можете да дойдете на екскурзията! Разбира се, хайде, вие също ще дойдете!

— Не, Дъг, само ти — разнесе се гласът на дядо някъде от сушата. — Продължавай напред, момче.

И сега той знаеше, че корабът е наистина празен. Ако изтича по него и погледне навсякъде, няма да види нито капитана, нито първия помощник, нито някой друг от екипажа. Само той бе на борда на този кораб, който се движеше самотен в мъглата, огромните му двигатели стенеха и пъхтяха — лишен от разум живот сам за себе си, някъде дълбоко под палубите.