Вцепенено отиде до носа. Изведнъж разбра, че ако протегне ръка надолу и докосне корпуса, ще открие прясно написаното име на парахода.

Защо сезонът се беше променил? Защо топлото време се бе върнало?

Отговорът бе прост.

Името на кораба бе „Сбогом, лято“.

И се бе върнал специално за него.

— Дъг… — Гласовете заглъхваха. — Довиждане… сбогом… сбогом…?

— Скип, бабо, дядо, Бил, господин Винески, не, не, не, Скип, бабо, дядо, спасете ме!

Но брегът бе пуст, кеят изчезна някъде надалеч, шествието се бе разтурило и хората се бяха разотишли. Параходът изсвири за последен път и разби сърцето му, и парчетата му се посипаха като сълзи от очите му, и той зарида, повтаряше имената на останалите на брега, и всички те вървяха заедно в една огромна ужасяваща дума, която разтърси душата му и изхвърли кръвта от сърцето му в един конвулсивен вик!

— Дядобабоскипбилгосподинвинескипомощ!

И седна в леглото, плачеше, и му беше едновременно и горещо, и студено.

Отпусна се назад, сълзите се стичаха по ушите му, плачеше и усещаше леглото, плачеше и чувстваше слънчевите лъчи по треперещите си пръсти и по карираното одеяло. Залезът смеси безшумно лимонадени тонове в стаята.

Плачът му спря.

Стана и отиде до огледалото, за да види как изглежда тъгата. Ето я и нея, оцветила цялото му лице, изписана в очите му, където щеше да си остане завинаги и никога нямаше да ги напусне. Протегна ръка да докосне лицето зад стъклото, и ръката от огледалото също се протегна, и допирът й беше студен.

Долу се печеше хляб и изпълваше къщата със следобедния си аромат. Той бавно слезе и се загледа как баба вади чудните вътрешности на пилето, поспря да погледа Скип, кацнал на любимото си дърво и опитващ се да види отвъд небето, след което отиде на верандата, следван от миризмата на хляба — сякаш знаеше къде се намира и не искаше да го пусне.

Някой стоеше на верандата и пушеше предпоследната си лула за деня.