— Дядо, ти си тук!

— Ами че как иначе, Дъг!

— Олеле. Ох, олеле. Тук си. Къщата е тук. Градът е тук!

— Май и ти също си тук, момче.

— О, да, и още как.

Дядо кимна, погледна небето, пое дълбоко дъх, понечи да каже нещо, но внезапна паника обхвана Дъг и той викна:

— Недей!

— Какво недей, момче?!

Недей казва онова, което щеше да кажеш, помисли си Дъг.

Дядо чакаше.

Пред очите им дърветата положиха сенките си на моравата и се преобразиха в цветовете на есента. Някъде последната лятна косачка стрижеше и режеше годините и ги оставяше след себе си на малки могилки.

— Дядо, дали…

— Дали какво, Дъг?

Дъглас преглътна, затвори очи и в нарочно предизвикания мрак избълва наведнъж:

— Дали смъртта е като да си сам на кораб, който те отнася нанякъде, а всичките ти близки остават на брега?

Дядо предъвка мисълта, прочете няколко облачета в небето, кимна.

— Нещо такова, Дъг. Защо питаш?

— Просто исках да знам.

Погледна едно прелитащо облаче, което никога преди не бе такова като сега и никога нямаше да стане отново същото.

— Кажи каквото щеше да кажеш, дядо.

— Ха, чакай да си спомня какво беше. Сбогом, лято?

— Да, сър — прошепна Дъглас, облегна се на високия мъж до себе си, взе ръката на стареца, притисна я силно в бузата си, а после я постави върху главата си, като корона на млад крал.

Сбогом, лято.