Разрушената от пиратите улица най-накрая се откри пред погледа им. Картината беше повече от печална. Особено потискащо впечатление оказа на Язон собственият му портрет, съвсем неотдавна украсявал фасадата на казиното над арката на парадния вход, а сега търкалящ се сред купищата отломъци. Огромното пластмасово пано по време на взрива се беше разцепило почти по средата, като оцелялата дясна половина на лицето му беше полята с някаква сива мръсотия, а най-добре се бе съхранила отчетливо изобразената му ръка, хвърляща върху зеленото сукно златистите кубчета на игралните зарове.

— Господин динАлт! — повика го през шума на строителната площадка гръмкият глас на един добре облечен и по спортному облечен млад мъж с дребния сферичен мобилен телефон в ръката. Охрана? Сътрудник на разрушената банка? Агент от специалните служби? Имаше ли някакво значение? Налагаше се да разговаря. Нали всъщност и затова беше долетял.

Това беше третият път, в който го разпознаваха. Първият беше митничарят, пожелал на почетния гражданин на Касилия хубаво да си почине. Вторият беше таксиметровият шофьор, който през целия път се мъчеше да измъкне у знаменития си клиент тайната на големите удари в игралните зали. Третият беше този младеж с неясна професионална принадлежност. Язон и Мета се приближиха до повикалия ги тип прехвърляйки се през доста ниския, но затова пък извънредно неудобен за ходене по него паралелепипед от металопластмасови тръбни конструкции.

— Господин динАлт, лично господин Уейн ще се радва много да ви види в офиса си.

Това беше произнесено с такава интонация, че беше просто неприлично да изяснява кой е въпросният господин Уейн. Името будеше някакъв смътен спомен у Язон, но той не можеше да го свърже с нищо конкретно.

— Наблизо е — добави младежът, а Мета в отговор направи такава гримаса (уж било близо, а пък изобщо не разбирам къде ни водиш), че пратеникът счете за свой дълг да поясни: — Сър Роджър Уейн е президент на националната банка на Касилия.