Временният кабинет на президента на банката, чието здание беше варварски разрушено по време на нападението на пиратите, се разполагаше в момента в подземието, да не кажем бункера, на същата улица, но изглеждаше достатъчно просторен и дори помпозен благодарение на високите окачени тавани и шикозната обстановка. Пътят към цитаделата на финансиста минаваше през поне десетина тежки бронирани врати, не оставящи на посетителите никаква надежда за измъкване навън. На всеки праг Мета с внимателен поглед оценяваше дали ще може разбие бравата, и с всяка измината врата помрачняваше все повече и повече, съзнавайки, че подобни стоманени конструкции не само не бяха по силите й, но дори и Кърк щеше да си строши зъбите с тях. Язон изпадаше в същото мрачно настроение, чувствайки се като уловен в капан. Единствената им утеха оставаха пистолетите, които никой до този момент не бе поискал да им отнеме.

Оказа се, че все пак познава господин Уейн. Беше го виждал само един път през живота си, а го бе познал веднага. Има и такива лица, които не блестят с нищо особено, но въпреки това се запомнят.

Уейн беше напълнял, оплешивял, лицето му сякаш бе потъмняло, но като цяло си бе останал все същия хлъзгав тип с потайни маниери. Допреди няколко години беше само един заместник-директор на една малка и скромна банка на края на града. Тогава лично бе проверил автентичността на всичките двайсет и седем милионни кредитни банкноти, връчени от Кърк на Язон, и една беше разменил на банкноти по хиляда. Особено релефен изплува споменът за онзи момент от онзи отдавнашен ден, в който начинаещият банкер с пребледняло лице поемаше от Яон дебелата пачка с банкноти с такава висока деноминация. Беше повече от ясно, че до онзи момент не му се беше случвало да държи толкова пари, които да му принадлежат поне отчасти. Всичко от онази паметна вечер отдавна беше история. Господин Уейн по всяка очевидност беше станал мултимилионер, дори и възможно милиардер, величаейки се сър Роджър Уейн, но навикът да пребледнява на нервна почва така и не го беше напуснал.