— Висиш си тука, старий идоле, и ма зяпаш подигравателно в лице! Аз нивга не съм ти истински вярвал. Откак ти тук нашия зенит зае, при нас са Китай и Дявола засели. Подозирам даже, че ти посред нощ са носиш свободно наоколо кат’ някой дух и призрак. Появяваш са на Метусалема в сънища и си му внушил мисъл напусне свидно отечество, та да се храни по брегове на Жълто море с печени дъждовни червеи, задушени стоножки, пържени водорасли, мариновани саламандри и варени миши опашки. Засрами са! Само че няма можеш са хвалиш, че него си на гибел завел. Аз ша го съпровождам кат’ негова Зорница и Вечерница. Ний ша са сражаваме победоносно срещу твои братовчеди и братовчедки, срещу дракони, чудовища и китайци, а когат’ са върнем ша ги закачим тук кат’ трофеи, та да та ядосват, както ти мен дразниш. Презирам та!

Той си тръгна и отиде да се осведоми при хазайката как му е текнала на неговия господар мисълта да се отправи към Китай.

Междувременно Метусалем не бе стигнал кой знае колко далеч. Пред вратата на китайския дюкян той се позамисли и влезе.

— Е? — попита го синът на Средното царство. — Писмото ли връщате?

— Не. Моята хазайка е получателката, така че не е необходимо да се безпокоите повече по въпроса. Но кажете ми, моля, как попадна в ръцете ви?

— Чрез моя доставчик от Куанг-чеу-фу

— Съобщи ли ви този хер кой е подателят?

— Не. Дава ми указания да издиря адресанта или наследниците му, да им връча писмото, и да се погрижа да отговорят веднага. Мястото, до което трябва да изпратят отговора, било посочено в писмото.

— Това е вярно. Но ние решихме да не отговаряме писмено, а самите да отидем там, именно Рихард Щайн, аз и моя Готфрид фон Обой.

Сега бе ред на китаеца да се сащиса. Той се впусна в странни междуметия, при което въздигна ръце с широко разперени пръсти към небето и заклати глава ту на една, ту на друга страна, напомняйки периодичните движения на часовниково махало.