— Това е псевдо-Китай, а аз искам да видя истинския — отговори студентът. Възбуждението бе обагрило лицето му в тъмночервено, а носа — в ултрамарин. — Ти ще дойдеш с мен. Но ако се страхуваш от морето, ще останеш тук и можеш да запълваш скуката, като позлатяваш комари.

Тогава ваксаджията сложи ръце на хълбоците, изтъпанчи се точно пред господаря си и рече:

— К’во? Как? Къде? Защо? Аз, прославеният Готфрид фон Буйон и отявлен, заклет враг на всички сарацинци, трябва са страхувам от няк’во си моренце! К’во ша ми направи едно такова старо херингово езерце! Впрочем аз на ’сички случаи трябва да дойда, защото съм ви необходим. Кой ша лъска ботуши, четка дрехи, пълни лула, навива часовник и пожелава ви при хранене добър апетит? Разбира са, аз! Следователно идвам с вас, стига т’ва пътуване до Китай само да не няк’ъв майтап, ’къвто Готфрид не позволява си правят с него!

— Не е никакъв майтап, а сериозно. Нямам време да ти обяснявам, защото утре заран потегляме с първия влак за столицата — заради легацията. Сега трябва да отида до банкера, полицията и в стотина магазина, за да накупя хилядите необходими неща. Рихард също ще пътува с нас, а…

— Рих…! — прекъсна го ваксаджията, ала от слисване устните му пропуснаха само първата сричка от името.

— Да! Тъкмо той е, заради когото изобщо се предприема това пътуване. Ако не се разбързам, та утре да сме вече зад всички планини, то от това екзотично пътешествие хич нищо няма да излезе. Аз буквално поставих майка му натясно и трябва да отпътуваме, преди да е размислила.

Той бързо излезе.

Готфрид поклати глава, почеса се с две ръце зад ушите, отправи поглед към един голям китайски дракон-фенер, висящ от потона, и заговори: