Рихард, най-големият син на вдовицата, беше много даровито момче. Учителите му го обичаха и съветваха майката да го изучи. За съжаление тя бе твърде бедна за целта. Това създаваше у нея тъжно настроение. Много добре знаеше, че занаятът има златни устои, ала майчината любов я караше все пак тайно да страда, че не е в състояние да предложи на момчето си бъдеще според неговите заложби.

Една вечер при нея дойде Метусалем и се изрази по тази тема по своя прям, категоричен начин. Макар и запленена от предложението му, тя отклони скромно, но той приключи задушевния разговор, пояснявайки с решителен тон:

— Скъпа ми фрау Щайн, вие трябва да сте забелязала, че не обичам да говоря за живота си, но днес ще наруша този свой навик. Баща ми беше богат пивовар. Той имаше амбицията да изучи сина си и да се гордее с неговата известност. Аз се противях, понеже не исках да стана нещо по-различно от това, което бе станал той — пивовар. Само че съпротивата ми не помогна. Трябваше да се слегна като фасул, макар хмелът да стоеше за мен над всичките му там фасулища. По-нататъшното ще премълча. Баща ми превърна пивоварницата в акционерно предприятие и ми остави в наследство едно значително състояние. Аз обаче останах само един вечен студент, т.е. един академичен наблюдател на военните действия, когато истинският поборник презира. И сега в края на краищата започнах да чувствам твърде болезнено цялата празнота на тоя безцелен живот. Срамувам се от самия себе си. Не желая повече да бъда един безполезен член на човешкото общество. Искам да върша дела и нека първото ми деяние се състои в това, да компенсирам чрез вашия син моите пропилени студентски часове. Той ще следва, а разноските поемам аз. И това не бива да ви притеснява, защото няма да ми дължите нищо, а аз ще изкупя една вина, която ми тегне на сърцето. Ощастливявайки сина си, вие ще ми окажете услуга, която никога няма да забравя. И тъй, казвайте «да», дайте си ръката и нека с това нещата бъдат приключени и приети!