Оттогава Рихард започна да посещава гимназията, а Метусалем бдеше над него, както квачката бди над единственото си пиленце. Това пиленце сега бе станало на седемнадесет години и полагаше всички усилия да оправдае надеждите на майка си и «вуйчо Метусалем».

Когато последният влезе сега с писмото от Китай в ръка, погледът му се спря върху една картина на тиха семейна идилия, фрау Щайн бе заета с гладене. Гимназистът седеше приведен над някаква географска карта, чиито линии проследяваше с върха на молива си. По-малката му сестра се бе заела с шевната машина, която студентът й бе подарил за последното Рождество Христово, а малкият шестгодишен Валтер седеше стаен като мишка зад печката и също така се трепеше с един коледен подарък. Той тайно бе похитил ваксаджийските прибори, за да лъска кожените ботуши на своя палячо. Работата му костваше доста пот и понеже бършеше ронещите се капки не с ръка, а с четката, скоро наклепа цялото съдържание на ваксаджийската кутия по лицето си.

Метусалем едва намери време да поздрави.

— Фрау Щайн — запита той, — да сте живяла по-рано в партера на «Обергасе» 12?

— Да — отвърна тя.

— Мъжът ви се казваше Йозеф Фердинанд?

— Да.

— Значи нещата съвпадат. Писмото е за вас!

Той й го предаде. Тя го взе, разгледа го, прочете адреса и запита учудено:

— Не е от пощата! Откъде е дошло?

— От Китай. Йе-кин-ли ми го даде.

— От… Китай! Кой би могъл да ми пише оттам? Това писмо не може да е предназначено за мен.

— За вас е! Та нали адресът напълно отговаря.

— Майко, я го покажи, моля те! — обади се Рихард, като приближи да вземе писмото. Разгледа адреса и отсече: — Отправено е до татко. Той вече не е жив, следователно имаш право да отвориш писмото.

Същевременно вече разрязваше плика с малкото ножче за пера. Извади съдържащият се ситно изписан лист, разгърна го и хвърли един поглед на подписа.