— Това е тя — тихо рече Бек. — Знам, че е тя. Вече не е нужно да търсим. Намерихме Синята бутилка.

Крейг го погледна скептично.

— Сигурен ли си, че не виждаш нищо в нея?

— Нищо, но… — Бек се наведе и надникна в синята стъклена вселена. — Може би ако я отворя и пусна онова, което е вътре, ще разбера.

— Запуших я здраво. Дай. — Крейг посегна.

— Моля за извинение, господа — разнесе се глас от вратата зад тях.

Пълният мъж с русата коса се появи пред тях с пистолет в ръка. Не гледаше лицата им, а синята стъклена бутилка. Устните му започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Много мразя оръжията — каза той, — но в този случай това е неизбежно, тъй като просто трябва да притежавам това произведение на изкуството. Предлагам ви да ми позволите да го взема, без да си имаме неприятности.

Бек остана едва ли не поласкан. В този инцидент имаше определена красота. Сякаш си мечтаеше точно за това, да му отмъкнат съкровището, преди да го е отворил. Сега имаше добри изгледи за гонитба, бой, серия възвръщания и загуби, а междувременно — може би още четири или пет години ново търсене.

— Хайде, размърдайте се. Дайте ми я — каза непознатият и вдигна предупредително оръжието.

Бек му подаде бутилката.

— Изумително. Наистина изумително — каза дебелакът. — Не мога да повярвам, че стана толкова лесно — влизам, чувам двама души да говорят, а после просто да ми предадат Синята бутилка. Изумително!

И тръгна навън към дневната светлина, като се смееше тихо.

Под двете студени марсиански луни лежаха костите и прахта на старите градове. Автомобилът подскачаше и друсаше по разбитата магистрала, минаваше покрай тези градове, където фонтаните, жиростатите, мебелите, металните книги и картините лежаха, засипани от мазилка и изсъхнали криле на насекоми. Покрай градове, които вече не бяха градове, а фина прах, носена безчувствено напред-назад от ветровете от една земя в друга, подобно на пясъка в огромен пясъчен часовник, непрекъснато строящ своите пирамиди. Тишината се отваряше, пропускаше колата и веднага се затваряше зад нея.