— Никога няма да го намерим — каза Крейг. — Проклети пътища. Стари колкото си искат. Целите в дупки и бабуни, нищо не е наред. Той има предимство с мотоциклета. По-маневрен е. По дяволите!

Рязко завиха, за да избегнат един лош участък. Колата се движеше над старата магистрала като гума — минаваше върху равната почва и оставяше след себе си изумрудените и златни марсиански мозайки върху настилката.

— Чакай! — извика Бек и намали скоростта. — Видях нещо назад.

— Къде?

Върнаха се стотина метра.

— Ето там. Виждаш ли го? Той е.

Пълният мъж лежеше върху мотоциклета си в канавката край пътя. Не помръдваше. Очите му бяха широко отворени и когато Бек го освети с фенерчето, проблеснаха мътно.

— Къде е бутилката? — попита Крейг.

Бек скочи в канавката и взе пистолета на мъжа.

— Не знам. Не я виждам.

— От какво е умрял?

— И това не знам.

— Моторът изглежда наред. Не е имало злополука.

Бек претърколи тялото.

— Няма рани. Сякаш просто е… спрял, по своя собствена воля.

— Сигурно е инфаркт — предположи Крейг. — Развълнувал се е заради бутилката. Решил е да се скрие тук за по-сигурно. Смятал е, че всичко ще бъде наред, но инфарктът го е довършил.

— Но това не обяснява липсата на Синята бутилка.

— Някой е минал и я е забелязал. Господи, нали знаеш колко търсачи има…

Огледаха мрака. Далеч в осеяната със звезди тъмнина сред сините хълмове забелязаха някакво движение.

— Ето там — посочи Бек. — Трима души, придвижват се пеш.

— Сигурно са…

— Боже мой, виж!

Долу в канавката фигурата на пълния мъж започна да свети и да се топи. Очите му заприличаха на лунни камъни под внезапен поток вода. Лицето се разтваряше в огъня. Косата стана като малки фитили, запалени и хвърлящи искри. Тялото започна да дими пред очите им. Пръстите се изкривиха в пламъци. После, подобно на ударена с гигантски чук стъклена статуя, тялото се пръсна и изчезна в порой розови парчета, превърна се в мъгла и нощният вятър я отнесе от другата страна на пътя.